0
Димитър Гайдаров - един от символите на русенския балет, днес навършва 85 години.
Той е премиерсолист на Русенската опера цели 25 години, където играе почти всички централни роли в репертоара й. В края на 50-те до 80-те години на миналия век Димитър Гайдаров - Матрито прави забележителна кариера. Това е златният период на балетното изкуство в Русе.
Бил е един от най-добрите в балетното майсторство, бил е там, където момчето от Ямбол не само не си е мечтало, но дори не е сънувало, че може да се случи.
Димитър Гайдаров е роден на 7 август 1935 г. в Ямбол и още като ученик в Бургас играе в танцов състав. Бил е талантлив футболист, но любовта към народните танци се оказва по-силна. Връща се в родния си град и танцува в Ямболската оперета, става ръководител на различни танцови ансамбли, основател е на Тракийския ансамбъл. Военната си служба отбива в Ансамбъла на трудовите войски в София, чийто ръководител е хореографът Методи Кутев. Срещата там с бъдещите звезди на българския балет Ичко Лазаров, Иван Дойчинов и Петър Торнев се оказва съдбовна за Митко. Те, току-що завършили Хореографското училище, го запалват за класическия танц. В София той става редовен зрител в операта. И когато големият балетмайстор Асен Манолов го кани да стане балетен артист в Русенската опера, той не се колебае. „Беше невероятно интересно, но и много рисковано - бях млад, нямах никакъв опит, а при балета е по-сложно, защото там трябва и съответната физика“.
Любовта му към танца не се е появила изведнъж, а постепенно и колкото повече научава, толкова повече се запалва. Тя тръгва от народните танци и това остава за цял живот. Непрекъснато е между фолклора и балета. Като солист на операта и като ръководител на различни ансамбли.
- Г-н Гайдаров, какво отношение имаха родителите Ви към кариерата Ви на балетист?
- Те бяха много далеч от моите занимания. Още на един от първите спектакли, в които участвах, баща ми дойде да ме гледа. След премиерата Тошко Тодоров, който играеше главната партия, каза на баща ми: „Той има голямо бъдеще,
има данни, аз ще се занимавам с него“. Мина време, бях си отишъл в Ямбол и баща ми пита: „Ти почна ли да играеш като Тошко? Тогава му казах, че вече съм солист и той не можеше да се нарадва. А майка ми идваше почти за всяка моя премиера. Много бяха доволни.
- Кой Ви изгради като артист?
- Дължа много на Методи Кутев, на Асен Манолов , който ме откри за балета, Маргарита Арнаудова. Но най-много на Петър Луканов - беше колега, солист, после завърши режисура в Русия, стана професор. Той даде нов тласък в израстването ми с модерното си мислене и нова естетика, научи ме да работя интензивно.
- Кои са любимите Ви роли?
- Колкото повече време танцувах, толкова повече разбирах, че съм роден за класически роли, не толкова за характерни.
Имам изиграни 16-17 централни роли в балета, около 20 сола в оперни и оперетни спектакли, поставял съм танци в няколко балета и опери като „Луд гидия“ и „Запустялата воденица“. В „Хайдушка песен“ съм поставял българските танци и играех главната роля - Чавдар. Всички роли си обичам. Но ролята на Мандарина от „Чудният мандарин“, постановка на Петър Луканов, „Блудният син“, Негъра от „Кубинска увертюра“, Зигфрид от „Лебедово езеро“ са сред любимите. И „Спящата красавица“, „Жизел“, „Зле опазеното момиче“.
- Коя роля смятате за връх в кариерата?
- Верхат от „Легенда за любовта“. Гледах този балет в Москва и ме очарова. Пожелах си да направя тази роля и то стана. Много ми беше интересно „Лебедово езеро“. Това е прощъпулника ми като премиерсолист и съм играл най-малко три редакции. Зная музиката наизуст.
- Любима партньорка?
- Много разтегливо понятие - зависи от ролите, от натюрела. Най-много съм играл с Надя Руменин. Също и с Йонка Петкова, Мария Стамболова. Партнирал съм на Маргарита Траянова и Красимира Колдамова. Доверието в партньора е много голяма работа.
- Кога за последен път ходихте на балетен спектакъл?
- Миналата година. Възхищавам се на Марияна Захариева като ръководител на балета. Много я уважавам и като балерина, и като човек, и като балетмайстор. След едни много тежки години за русенския балет, тя успя да го „вдигне на крака“. Имаше години когато всяка седмица имахме балетен спектакъл, особено по времето на Петър Луканов. И то в провинциален театър. Публиката сама идваше, играехме при препълнени салони, репертоарът на операта беше интересен. Дори мога да кажа, че в Русе са се поставяли много повече най-нови произведения за пръв път в България, отколкото в София.
- Другата Ви голяма любов е фолклорът. Основател сте и 25 години сте ръководител на Представителния студентски танцов състав на Русенския университет.
- Да. Основахме го през 1970 г. Заради многобройните ни златни и сребърни медали, турнетата ни в чужбина, където разнасяхме славата на българския фолклор, получих и орден „Кирил и Медодий“ - I ст. По мое време съставът стана представителен, най-добър в страната, дори по-добър от софийските. На един от студентските фестивали във Варна класата на нашия състав бе толкова голяма, отличаваща се, че ни поканиха да изнесем свой рецитал на галаконцерта. Боли ме, че едва 60-годишен, при толкова много постижения, ме освободиха, а имах толкова идеи още, толкова неосъществени танци... Като ръководител на танцови състави имам над 30 авторски танцови постановки - това е равносметката, свързана с дейността ми на хореограф.
- Защо не успяхте да запалите с магията на танца Вашия син Яне?
- Мисля, че малко вина за това имат майка му и баба му. Тежи ми това, че не можах да стана със сина си такъв приятел, какъвто исках. Той беше повечето време с тях - момчето на мама. Вечер имах спектакли или репетиции с ансамбъла и така се отдалечихме. Имах две щастливи години, когато дойде да играе народни танци в състава. Той стана лекар, сега живее във Франция вече пет години, а ние сами се мъчим да се справяме със старостта.
- Как стана така, че бедният артист, в онези, както казвате „гладни години“, още никому неизвестен, успява да доведе ученическата си синеока любов в Русе? Любов 70 години.
- Ние сме си прочути в Ямбол, защото се залюбихме на 14 години, тя ми пишеше писма, когато бях ученик в Бургас. Нямах дом, кола, заплата малка, но ... любовта голяма. И до днес. Тя беше уважаван директор на детска градина.
- Имало ли е ревност? Все пак сте бил заобиколен от жени?
- Свалям й шапка на моята съпруга. Никога не ми е дала повод аз да се съмнявам в нея, нито пък тя да ми прави сцени на ревност. Не зная тя какво си е мислила, но доверието помежду ни е това, което ни задържа заедно толкова години.
-От върха на 85-ата си годишнина как виждате изживяните години?
- Удовлетворен съм от живота си, защото никога не съм си и мечтал дори, че ще бъда премиерсолист в операта на голям град като Русе - едно момче от Ямбол, от Баирската махала. Изиграх роли, които харесвах, правих постановки на фолклорни танци в ансамблите, които ръководех, имам добра и вярна жена, получих признанието на публиката, оцениха ме с награди. Какво повече да искам?
- Имате ли неосъществени мечти?
- Когато завърших Държавното хореографско училище, (специалност „Български танци“ в експерименталния клас на Мария Евтимова) ми дадоха възможност да завърша и висше образование - танцово изкуство. Уплаших се, че няма да мога да издържам семейството, защото синът ми беше студент. И досега това ми тежи и си остава несбъднатата мечта.
Честит празник! Желая Ви дълги години здраве и удовлетвореност!
Днешният личен празник на Димитър Гайдаров е повод да припомним за забележителното му творческо присъствие като балетен артист в Държавна опера Русе и хореограф на фолклорни състави. Освен със завоюваните лауреатски звания, ордени и медали, той е награден и с почетен плакет „Русе“ за изключителен принос. Но е повод и за размисъл дали не забравяме бързо онези, които са отдали сърце и талант за музикалната слава на града ни. Малко тъжно и странно е например, че миналата есен той не беше поканен на 70-я юбилей на оперния ни театър. Това не е просто пропуск, а симптом за състоянието на духовния живот в обществото ни.
Пламенка АНГЕЛОВА
Напиши коментар