0
.jpg "Как живее днес д-р Камен Кожухаров, онко хирургът, който сам откри тумор в тялото на любимата жена")
Представете си да работиш една от най-трудните и отговорни професии, да подкрепяш, лекуваш, изслушваш и всеки ден да дърпаш от ръцете на смъртта някоя изстрадала човешка душа. Освен това любимият ти човек да го няма и да трябва сам да се справяш с 3 деца и домакинство. Звучи страшно, но точно това прави всеки ден д-р Камен Кожухаров. Един варненец с огромно сърце, който от години ръководи успешно Онко диспансера в Русе и категорично заявява, че вече се чувства пълноценен русенец, със сантимент към Варна.
Страхотен ерудит, от който винаги научаваш нещо интересно – в каквато и да е област – от Космоса, медицинската наука, човешките взаимоотношения и психология и стигнеш до социалните медии. Обича поезията, мъдрите книги, но най-вече да предизвиква уменията си да прави какво ли не с двете си ръце. Освен това д-р Кожухаров има толкова хубаво чувство за хумор, че може да разсмее всеки. Виждала съм го как работи – съсредоточен до маниакалност. Виждала съм го и безкрайно тъжен – когато загуби своята любима жена Силвия, отлетяла от този свят към небесата само на 47 години. След трагедията се втурнаха да му помагат баби, лели, стринки, колежки….Но той просто им каза, че ще се справи. И така се мобилизира, че сам успя да отгледа 3 дъщери и сина на своята Силвия. Хич не му е лесно. Обаче силните хора не се оплакват. Дори не споделят своите тревоги.
Срещаме се в кабинета му в КОЦ Русе, където обикновено го чакат доста служители и пациенти. Този път обаче, заради отпускарския сезон, хората са малко, а ние спокойно говорим за живота, приятелството, професията и какво ли още не. Естествено, първо го питам как така се е случило, че е дошъл в Русе. Можело е да остане в София или да се върне във Варна.
София, Варна или Русе?
„Завърших през 1992 година и моят випуск беше първият, който трябваше сам да си търси работа, защото вече нямаше държавно разпределение. Подавах документи в София и на доста други места, включително и в малки селца като Земевица и Сливница, но тогава 12 души кандидатствахме за едно работно място, представете си какъв наплив имаше, а сега за 10 места няма 1 кандидат лекар. Даже в една софийска болница в канцеларията директно ми казаха, че ако имам 50 000 лева, ще си намеря веднага работа. Шокира ме, но в крайна сметка не ме отказа. Тогава моят приятел от университета д-р Живко Димитров, който днес е пластичен хирург, ми каза, че в Транспортна болница в Русе търсят лекар с право за специализация хирург. Първата ми съпруга беше от Шумен и имаше още една година следване в София, специалност „Фармация“.
За това място в Транспортна болница-Русе също имаше конкурс. Спечелих го и така дойдох тук. На 5 януари 1993 година ми беше първият работен ден в болницата, а 20 дни след това отидох в Окръжна болница да специализирам хирургия. Абсолютен късмет беше това в онези дни, когато моите състуденти чакаха с години възможност за специализация. Обаче в Транспортна болница хирургията е средна, т.е. няма много сложни случаи, а аз исках да науча всички тънкости в професията. Тогава д-р Бисер Начев, с който се познавахме, ми каза, че в Онко диспансера има място за лекар хирург и на 1 юли 1996 година аз вече станах част от екипа. Тук се срещнах с какви ли не случаи и разбрах, че никой в медицинския университет реално не може да те подготви за същинската работа. Аз все поглеждах към Варна в този период, мислех си да се върна там. Но след раждането на първата ми дъщеря, просто разбрах, че мястото ми е в Русе.“
За призванието да се бориш за човешкия живот
Камен Кожухаров е от онази рядка порода емпати, които винаги се поставят на мястото на другия. Наблюдавам го как с една и съща топлота приема леля Гинка от село Х и колегите си от болницата. Все пита и разпитва - как си, що си, нещо мога ли да ти помогна. Чудя му се – не се ли преуморява от толкова голям човекопоток?
„Тази работа не е за всеки, защото не си просто лекар. Ти се социализираш с пациентите, ставаш едва ли не едно семейство с тези хора. Те идват при теб, споделят, а ти трябва да им дадеш кураж, надежда, смисъл да се борят. Ракът е много коварно заболяване. Но нагласата на пациента как ще се справи с него, е решаваща в хода на лечението. А това без доверие не става. Пациентите и лекарите трябва да си имат доверие. Иначе не се получава. Същото като в брака. Трябва да си вярваме взаимно – те на нас за лечението, ние на тях за положителното мислене и готовност за борба.“
Детство като във филма „Синьо лято“
Любопитствам още повече и го връщам в детските му години. Защото подобно мислене се възпитава още там – в семейството. Д-р Кожухаров има брат близнак. Разказва, че майка му и баща му изобщо не са очаквали близнаци. Буквално били изненадани, когато се родили той и брат му. Уж близнаци, но се изумявам, когато разбирам, че неговият брат всъщност е д-р Пламен Кожухаров, блестящ детски хирург, с който обаче нямат абсолютно никаква външна прилика. Даже и цветът на очите им е различен.
„Ама, че вие изобщо не си приличате!“, чудя се аз. А докторът се смее и казва, че е защото са разнояйчни. Възпитали ги строго, но въпреки това лудориите в детските години не спирали. Баща им бил инженер, а майка им счетоводител. Хора взискателни и премерени в глезотиите. „Майка ни работеше в комплекс „Черноморец“ в курорта „Св.Св. Константин и Елена“ и ние прекарвахме летата с нея. Там, заедно с другите деца от персонала се отдавахме на всевъзможни приключения. Имаше един филм навремето „Синьо лято“ – ето такова беше и нашето детство. Пълно със свобода, плажове, море, момчешки истории, колкото щеш! Обикновено аз бях по идеите, а брат ми бе дисциплиниран, но участваше пълноценно в реализацията на щуротиите. После и двамата стояхме наказани, защото майка ни не делеше инициатора от изпълнителя. Но покрай работата й аз за първи път видях как се подреждат естетически масите за гости в ресторанта, как се сервира, какъв е етикетът на поведение.“
Майката на братя Кожухарови ги насочва към лекарската професия, след като двамата завършват Техникума по химия във Варна. Самата тя е мечтала да следва медицина, кандидатствала и взела изпитите си с висок успех, но по него време приемът в университет се е определял и по други показатели. Баща й има пролежани 6 месеца в един от лагерите за превъзпитание след Девети септември 1944г. и така тя не била приета в университета. Двете й момчета реализират мечтата й и когато разбрала, че са приети да учат медицина, била безкрайно щастлива.
Как се прави казан за ракия в …казармата
Но! В онези времена винаги има едно „Но“. А то обикновено е казармата за мъжете. И така Камен и Пламен Кожухарови се озовали войници в ГСМ поделение в Бургас. Всичко било уж нормално, докато не се случил инцидент в казармата. Техни приятели внесли бира в поделението, което било недопустимо. Обаче началниците ги хванали и наложили страшно наказание – 3 месеца без отпуск за всички. А Камен Кожухаров като свободолюбив и честолюбив човек, решил че няма да остави нещата така. Запретнал ръкави, впрегнал ума си и взел, че измайсторил от подръчни материали не какво да е, а ….казан за варене на ракия! Уредът го сложили в чисто нов контейнер за смет и го скрили в храстите в най-затънтената част на поделението. Всички войници задружно пълнили казана – сливи, круши, джанки, каквото се намирало по плодните дръвчета на големия казармен двор, слагали да ферментира. И тъкмо когато щели почти да стигнат до варенето на ракията, един от офицерите намерил казана. Сред началството настъпил тотален шок. Естествено викнали Камен Кожухаров на разпит, но той стоически отричал всичко. В крайна сметка не могли да докажат, че той е авторът на новото изобретение в казармата и тихо потулили случая. Но след време казанът „изчезнал“ от поделението. Вероятно прибран в нечия началническа вила.
Докторът - майстор в своя дом
Да работи с ръцете си, е любимото хоби на д-р Кожухаров. Сам е направил почти всички детайли по къщата си, както и вътрешния интериор. Обича да ремонтира какво ли не, да дялка с длето, дори умее да заварява. Идеята е домът му да изглежда поне на 200 години. „Нито един майстор не може да ме разбере какво искам да направя“, казва докторът. Затова сам изучил техниките на „състаряване“ на различните материали. Сам проектира и прави емпоре над дневната стая. То предлага изключителен изглед от високо към цялата къща отвътре, придавайки страхотна динамика на пространството. „Библиотеката, която имам, я направих от старите шкафове от аптеката на първата ми съпруга. Успях да побера само 900 книги в нея. Другите все още стоят в сандъци, като общият им брой е около 2000.“, разказва лекарят. А че обича да чете – няма никакво съмнение. По която и тема да го попиташ, той има отговор. Но по-интересното е, че сам чете и учи как да построи своя дом.
„Най-трудно ми беше витото стълбище. Защото през цялото време трябваше да пълзя, да стоя приведен, много трудоемко. Седя и мисля – това не може да е толкова трудно! Само проста геометрия! Цяла седмица ми отне, докато направя всичко. Парапетът обаче е моята гордост. Взех го от една стара сграда, реставрирах го сам и стана наистина изящен“, обяснява Камен Кожухаров. Лицето му грее в усмивка. Забелязвам, че хобито му наистина му носи удоволствие.
„Силвия харесваше нашата къща такава, каквато я направих“, казва докторът и усмивката му изчезва, потъва зад тъгата. Тяхната любов беше красива. Втори брак и за двамата, тя с едно момче, той с едно момиче. Родиха се двете прекрасници Боряна и Калина. И всичко беше наред, докато …самият доктор не откри тумор в тялото на неговата Силвия. Бориха се стоически. И двамата.
Трагедията да загубиш любовта
„Знаеш ли, на моята 50-та годишнина приятелите ми ме питаха какво да ми донесат. А аз им отговарях – нищо. Защото всичко си имах. Дом, работа, страхотни деца, прекрасна любима“. И тогава животът реши да ме опровергае. На следващата година диагностицирахме Силвия с рак. Светът ми се срути. Много я обичах. Тя беше деликатен и нежен човек, гледаше децата с огромна любов. Сега липсва на всички ни. Отиде си млада, едва на 47 години. Тежък момент за всички ни. Ако не разбирах от медицина, щях да имам надежда, щях да се хвана за нещо. А аз ясно осъзнавах, че тя ще си отиде. Никой по света не можеше да направи нищо за нея в този момент. Стоях и просто чаках. Не знам как съм го преживял“, споделя докторът, а на мен ми е толкова тежко да слушам думите му, че ми идва да ревна с пълно гърло. Естествено, овладявам се и решавам да сменим темата с това как се справят сега.
„Много е лесно да си смел, когато нямаш избор“, отвръща ми докторът с китайска поговорка. Давам си сметка, че ежедневието му е страховито. Ставане в 5:00 часа, закуска, децата на училище, работа и то не каква да е, а спасяване на животи, вземане на тежки решения, после управленски решения, персонал, търсене на хора и съвременна техника за лечение. После писане на домашни, домакинстване….Кошмар, който Камен понася с лекота. Не го чух да мрънка никога, да се оплаче, да изхленчи. Казва, че се радва на малките неща в живота и това му стига. Усмивките на лъчезарните му дъщери греят от снимките на бюрото му. Проследявам погледа му и разбирам, че Силвия може да е спокойна. Този мъж е чудесен баща и ще си отгледа и възпита децата по възможно най-добрия начин.
Когато и малките неща в живота са повод за радост
„Гледам по-философски на живота. Навремето се чувствах като Дон Кихот – непрекъснато се биех с вятърните мелници, исках да помогна на всички. Сега знам, че не мога. Но съм длъжен да опитам“, убеден е докторът.
„Животът не е само добро. Той е редуване на добро и лошо. Понякога има неща, които просто не могат да бъдат избегнати. Когато излизаме от живота, нещата трябва да са на нула. Приходи и разходи да се занулят. Не може да има само лошо или само добро. Шарено е“.
Мисля си, че ако имаше повече хора и лекари като него, България и светът щяха да са наистина по-добро място за живеене. В острата криза на ценности и светкавични технологични промени, имаме нужда точно такива Човеци – с голямо сърце.
Напиши коментар