0
Понякога животът те среща с хора, които са толкова различни от масата, че видимо се извисяват над нея. Често такива люде биват хулени и недооценени, но въпреки всичко, те продължават да вървят напред и да проправят пътека за следващите. Бунтари са и точно това ги отличава от останалите.
Социалните мрежи ме срещнаха с капитан Александър Каменов, който водеше непрекъснати спорове из русенските фейсбук групи по общественозначими теми. Той е първият български лицензиран капитан по река Рейн и постоянен член на немски изпитни комисии за придобиване на капитанска правоспособност. Има над 45 години стаж. Направи ми впечатление с ерудираността си и безапелационния начин на аргументация. От него разбрах защо реконструкцията на русенския кей се оказва напълно сгрешена. Благодарение на негова публикация преди 2 години, на която медиите дадоха публичност, стана ясно, че има сериозни недомислици, направени от фирмата, “спечелила” обществената поръчка.
Миналата година Александър Каменов, който е капитан на круизния кораб „Адора“ по река Дунав, попадна в абсурдна ситуация, която също бе широко коментирана в публичното пространство. С пост във фейсбук капитанът сподели, че е обвинен в непредумишлено убийство… на рибки, докато маневрира с кораба в пристанище Вюрцбург. Сигналът е подаден от местни еколози, а немската прокуратура започнала разследване.
Срещам се с капитан Каменов в едно от русенските кафенета, за да разбера какво всъщност се случва с този казус. Като човек, живеещ от десетилетия в Германия, капитанът пристига с немска точност и проявява безупречни кавалерски маниери. Сядаме и веднага започвам темата с убийството на рибките и абсурдността на цялата ситуация. Като достолепен човек, капитанът се усмихва и съвсем ясно обяснява, че преди дни е получил официално решение на прокуратурата във Вюрцбург за прекратяване на делото.
„Прокурорът е изпратил решението в офиса на „Дунав Турс“, откъдето ме уведомиха, че казусът е приключил“, заяви капитанът.
Недоумявам как изобщо се е стигнало до това, а той ми обяснява, че немското общество е изключително дисциплинирано. Дори и да са наясно с нелепото обвинение, полицаите са длъжни да направят проверка и да уведомят прокуратурата.
„Прекалено изпълнителни и дисциплинирани са и понякога изпълненето на една заповед е приоритетно пред възможността да се замислиш за нейната адекватност“, разказва капитанът. Разбирам, че е засегнат от това.
„Да, доживях на 68 години да бъда обвинен от германската полиция като убиец. В по-абсурдна ситуация не бях попадал. Хем ми е смешно, хем случаят е показателен за неадекватността на немското общество.“
Така се завърта разговорът ни, че се връщаме към детството му, към корените на неговия род. Неусетно пред очите ми изниква Русе през 50-те и 60-те години, потънал в зеленина, с широки и чисти улици и многоезични махали.
„Израснал съм в центъра на Русе в еврейска къща, където семейството ми живееше под наем. Баща ми беше виден николапетковист, подгонен от София, и е бил в листата за разстрел от комунистите. По една случайност се е спасил. Той беше много инициативен. Дори и по време на комунистическия режим татко направи кооперация за ремонт на автомобилна и тракторна техника. Майка ми бе дъщеря на активен борец против фашизма и капитализма, но парадоксалното беше, че тя силно ненавиждаше комунистите.
Дядо ми също беше много интересен човек. Записва се доброволец в Първата световна война на 17 години. Неговият фелдфебел му нарежда в едно сръбско село, където имало останали само старци, жени и деца, да убие един старец. Дядо ми Никола обаче категорично отказал и фелдфебелът го изправил пред военен трибунал. Щели са да го разстрелят за неизпълнение на заповед. Спасява го това, че по това време той е нямал навършени 18 години и законът го закриля. Излъгал комисията за набиране на доброволци, че е пълнолетен.
Такива бяха моите предци – бунтари.
Дядо ми по бащина линия – Марко, е бил кавалерист в славната дивизия на генерал Колев. Сражавал се е на Добруджанския фронт срещу румънци и руснаци. До средата на 70-те години на вратата му стоеше надпис - “Кулак, народен враг”. И той не ни позволяваше да го премахнем.
Аз някак си не можех да бъда по-различен. Може би заради дядо Никола, който беше член на ОК на БКП, ме приеха в Морското училище.
Мама още от малък ми пееше песничка: „Спи ми сине, спи! Голям порасни, капитан стани“ и цялото ми детство мина на Дунава.
Градът тогава беше много чист, с много малко автомобили. Играехме мач на улица “Дянко Стефанов”, където се намираше Партийния дом. Каруци, файтони, трактори и малко леки коли - това беше трафикът. Идилично!”
Докато ми разказва всичко това, виждам, че дори само споменаването на река Дунав озарява лицето на капитана. Все едно е органично свързан с водата. Неминуемо стигам до въпроса за избора му на професия.
„До 7 клас ходех на училище само заради приятелите си. Изобщо не учех, но имаше един момент, който буквално ме отрезви. Осъзнах се и започнах да чета и да се подготвям за живота по-сериозно.
Недоумявам какво толкова се е случило и с малко неохота капитанът все пак споделя:
„Няколко пъти моят най-добър приятел Васко отказваше да излиза навън с мен. В един момент сподели, че родителите му не го пускат да играе с мен, за да не си развали успеха. Това ме натъжи и амбицира да докажа, че мога много. Награбих всички учебници от 5-то до 7-ми клас по всички предмети и започнах здраво четене. Така се самоподготвих, че в Корабния техникум станах отличник и гордост за баща ми. В последния курс учехме сложни задачи от висшата математика, аз си купих учебници за студенти по математика и германистика. Всъщност избрах немския език, защото това е езикът на речното корабоплаване, не английския. Реших, че трябва да го знам като майчин език. Така с годините станах толкова примерен, че баща ми започна с удоволствие да ходи на родителски срещи. Нещо, което преди не се беше случвало. После кандидатствах в Морско училище във Варна, където 12 човека се борехме за 1 място. Приеха ме в специалност корабоводене -търговски профил, точно това, което исках да уча.“
Така бунтарският дух на капитан Каменов доказва на всички, че може да постигне всичко, което си постави за цел. Токова е сладкодумен, че буквално се улавям как не записвам, а само слушам. И да си призная -възхищавах му се. Представих си какъв характер и сила на волята са съсредоточени в едно подрастващо хлапе, което е решило на всяка цена да докаже на света, че може повече. Да седнеш и да научиш за едно лято няколко пропуснати учебни години, не е по силите на всеки, нали? Но борбеният му характер му поднася и неприятности в студентските години.
„Аз трябваше да бъда първи във випуска във Военноморското училище, но много си отварях устатата. В 4 курс смениха Началника на училището, адмирал Манолчев, който уважаваше умните курсанти. На негово място дойде един боксьор-капитан първи ранг, който имаше мускули даже и на слепоочията. Опасявам се, че с тях се опитваше да мисли. На едно комсомолско събрание аз критикувах един от неговите протежета - ротния ни командир, за това, че ни строяваше на плаца преди новобранците -първокурсници. Той беше злопаметен и ми написа единствената четворка по “Командно волеви качества” и така, с две стотни по-малко, останах втори във випуска.“
Естествено, че няма да мълчи! Ако го беше направил, нямаше да е той – капитан Каменов, внукът на онова момче, което отказа да бъде убиец, дори под угрозата от смъртно наказание.
„Аз можех да остана в Български морски флот за плаване към Западна Европа. Но избрах да се върна в родния Русе. Първата ми среща в БРП беше с тогавашния му директор - Любен Ботев, един изключително способен човек, който ръководеше предприятието по подобаващ начин. Казах му, че искам да служа на пътнически кораб. Само 2 кораба, обаче, пътуваха до Западна Европа по реката. Той каза:
„ Ама няма места“
Аз съответно отговорих:
„Щом е така, се връщам във Варна!“.
Гледа ми дипломата „Такава висока диплома в БРП не е идвала“.
Тогава решиха заради мен да открият нов щат – четвърти помощник-капитан на кораба „Александър Стамболийски“, който пътуваше до Виена, Братислава, Будапеща и Белград.
Десет години по-късно, през 1988 година, се явих на изпит за “Капитан далечно плаване по река Дунав”, която ти дава право да бъдеш капитан на всякакви кораби по целия участък на реката. Бяхме общо 8 кандидати. По време на изпитната сесия направиха много неприятен номер, за да може един по-възрастен колега да заеме обещаната ми длъжност. Този колега беше само на книга капитан. Беше изкарал 4 мандата като представител на Параходството в Рени-СССР. Но всички директори и началник-отдели бяха негови съвипускници от МУ и решиха да му помогнат.
Много ме разочарова това, как един „парашутист“ се назначава на подобна отговорна позиция. По същото време от Държавна сигурност започнаха да ме притискат да стана доносник. Нещо, което винаги ме е отвращавало. А и считах, че хора, завършили милиционерската школа в Симеоново не бяха на интелектуалното ниво на морските офицери. Така в крайна сметка бях принуден да емигрирам в началото на август 1989 година.
Останах във Виена и там на следващата година се явих за най-високия капитански изпит в австрийското Министерството на транспорта и иновациите. Наложи се да изучавам и частно право. Започнах работа като капитан на немска самоходка. Привлече ме това, че още първият ми товар беше за Русе и вече можех да влизам свободно в България. Дотогава бях обявен за невъзвращенец и ме грозеше затвор. Спомням си, че доставяхме вестникарска хартия за Констанца, откъдето снабдявахме двата най-големи турски вестника “Сабах” и “Хюриет”.
От 1991 година до момента съм капитан на кораби – товарни и пътнически. От 2000 година съм само на пътнически кораби. Член съм на изпитните комисии в Германското министерство на транспорта за издаване на капитански патенти. Живях в Регенсбуг, после в Мюнхен. Дъщеря ми израсна в Германия, завърши медицина. В момента е по майчинство, гледа новородената си дъщеричка – моята първа внучка – голямо щастие!“, казва капитан Каменов.
Още един любопитен факт – на 50 години той решава, че трябва да се научи да свири на пиано. Започва уроци и не след дълго капитан Александър Каменов вече изпълнява прекрасни класически произведения пред своите пасажери на кораба „Адора“. Свири с лекота, все едно цял живот е правил това. И обяснява, че прекалено дълго е мечтал за това, а музиката винаги е била неговият прекрасен начин да преодолява напрегнатото ежедневие.
Докато говорим за живота му в Германия и България и правим различни паралели, усещам, че капитанът е разочарован от немското общество.
„Прекалено изпълнителни, трудолюбиви, но не умеят да бъдат дипломатични. Всичко искат със сила да решават, за разлика от англичаните. Ето сега ще ме разберете, като Ви кажа, че англичаните, едва с 40 000 войници са владели многомилионна Индия чрез интриги и перфидна тактика. Англичаните са се подигравали на немците в Африка, наричайки ги колонизатори от трета класа. Германците са праволинейни, работливи и честни, но лесно манипулируеми. Влияят се много от официалната пропаганда, сляпо вярват на медиите и държавните институции, нямат критично мислене.“
Затова капитанът решава, че не иска да живее в Германия и купува прекрасен апартамент с гледка към любимата река Дунав в Русе. Сега при всяка възможност се прибира у дома, пази старите си приятели и често отскача до втория си дом, близо до морския плаж на Приморско. Обича България, обожава Русе. Това му личи и без да го питам. Усеща се, че този човек с всяка своя клетка е дълбоко привързан към родния край. Не е фалшив патриот, който се бие в гърдите и си татуира Левски на гърба. Не!
Русе е неговият осъзнат избор, а дунавските залези са любимата му гледка. Това е, което иска да вижда в годините след заслужена пенсия – Русе и река Дунав.
Напиши коментар