0
През изминалата седмица Общинските съветници гласуваха в Русе да бъде издигнат паметник на автора на химна на Кирил и Методий - Стоян Михайловски. Акт, който сам по себе си е можело, и е трябвало да се случи много по-рано!
Неочаквано, обаче, дебат предизвика мястото, където да бъде поставен този паметен знак – дали в градинката, където е била къщата, в която е живял именитият българин, или в района на гимназия „Христо Ботев“, където той е бил учител и където, според преданието, са го осенили любимите на всеки българин слова „Върви, народе възродени, към светли бъднини върви“…
Вместо да се зарадват, че до домовете им ще има такъв светъл паметник, живеещите наоколо въстанаха против паметника с нелепия мотив, че децата, които ще идват по празници организирано да поднасят цветя на паметника, щели да вдигат врява?! А зеленината около паметника щяла да засенчва прозорците им… Изпратиха и свой представител на общинската сесия да пледира срещу „паметника-натрапник“…
Защитниците на другата идея – предимно хора, сантиментално свързани с училище „Христо Ботев“, бивши негови директори, учители и възпитаници, пък бяха помолени с апломб от други авторитети да не „дават акъл“ на историците и професионалистите.
В крайна сметка победиха авторитетите –паметникът на Стоян Михайловски – неголяма, по-скоро скромна паметна плоча с барелеф, ще бъде поставен в градинката, където авторът на любимия български химн е живял само три години, но точно по времето, когато го е написал.
И тъй като ние във в. „Бряг“ сме по-скоро от лаиците, не смятаме да коментираме по същество въпрос, който вече е решен. Само скромно ще кажем и нашето мнение:
Защо трябва да се слага паметник там, където не е желан, където живеещите в съседство не го искат и вместо да се грижат за него, ще го гледат с омраза като натрапник... Не е ли това някак обидно за човека, чието дело искаме да се увековечи за поколенията с добро. Не със скандали и омраза…
***
Днес ще ви срещнем с една жена, наша съгражданка, която дълго е проучвала и изучавала живота на големия Стоян Михайловски. Преди две години тя написа книга за него, наричайки я „Поклон, Размирнико“. Може би пък тази жена, която не е професионален историк, също има право на мнение по този оказал се толкова важен и щекотлив проблем.
Величка Кадъкьовлиева е родена преди 81 години в русенското село Гагаля, което заедно със съседното Липник образуват днешното Николово, разположено само на десетина километра от големия крайдунавски град, но за произхода му тя ще ни разкаже по-късно. Защото, въпреки че е икономист по образование и целият ѝ трудов път минава под знака на цифрите, в последните десетина години от живота си тя без угризения може да се нарече писател. Зад гърба си има вече четири издадени книги, а в главата ѝ се върти сюжетът на следващата.
Момичето, родено в Гагаля, от малко изпитва любов към историята. Като всяка жена преди години обаче, тя трябвало да владее занаят, а не да бъде „чиновничка“. Затова баща ѝ, въпреки волята ѝ я „дава за шивачка“ в Техникума по облекло. Но поривът ѝ за знание и учене остава жив. След като се омъжва, ражда дъщеря си и момиченцето поотраства, младата жена повдига въпроса да започне да следва, но мъжът ѝ е категоричен: не. Тогава Величка взема нелекото за нея решение да се разведе. Завършва висше образование в Стопанската академия в Свищов и дълги години се отдава на счетоводство и банково дело. След като се пенсионира, се връща отново към детската си страст – историята - и започва да пише книги. Има една дъщеря, две внучки и двама правнука – момчета.
- Госпожо Кадъкьовлиева, изписването на фамилното Ви име е едва ли не тест за познаването на българския език. Откъде е тази Ваша странна фамилия?
Това е старото име на днешното село Щръклево. То се е казвало Кадъкьой. В тогавашния Русенски вилает е имало четири населени места с това име в днешните Русенска, Шуменска и Силистренска области. Името означава кадийско село. Във всеки вилает имало по няколко кадийски села, където местният съдия - кадията, е разрешавал възникналите дребни спорове между населението: за кокошка, за дворно място, междусъседски разпри. Иначе големите процеси са се гледали от съда в Русе. В тогавашното село Кадъкьой освен турци живеели и черкези.
Черкезите били много по-свирепи от турците. Една нощ прапрадядо ми не издържал на тормоза, натоварил покъщнината и челядта на каруцата и се озовали в Гагаля. При запознаването със съседите те казвали, че са от Кадъкьой. И постепенно, особено след като се построява църквата, през 1862 г. и там започват венчавки и кръщавки, нашият род е бил записан като Кадъкьовлиеви. И така до ден-днешен.
- Кое Ви провокира да се насочите към проучване на живота на Стоян Михайловски?
Той е виден български писател, общественик и политик. Всеки знае, че той е автор на химна за Кирил и Методий. Написал го е в Русе, когато е бил учител в Мъжката гимназия. Когато започнах проучването си, предстоеше отбелязване на кръгла годишнина от неговото рождение. В хранилището на русенската библиотека има оскъдни сведения за неговата дейност. Затова се наложи да се свържа с Националната библиотека.
Разбрах, че там се съхраняват много документи за Стоян Михайловски, за семейството му, за съпругата му. Обаче се натъкнах на препятствието, че трябва да ползвам читалня, определена само за научни работници. В нея има само пет бюра, и ако някое от тях е свободно, тогава можеш да отидеш да работиш. Изчаква се да ти дойде реда.
- - Колко време Ви се е налагало да чакате за място в читалнята на Народната библиотека?
Първо трябваше да убедя ръководството на библиотеката, че ми е необходим достъп до тези документи, за да мога да пиша. Наложи ми се да изчакам близо седмица преди да получа обаждане, че вече има свободно място. Успях да разгледам архивния фонд на семейството на съпругата на Стоян Михайловски. В този фонд намерих албума на Райна и Стоян Михайловски. Успях да се докосна до снимки, които се публикуват за пръв път.
- По време на изследването си, имахте ли шанса да се докоснете и до други реликви?
Нека да не звучи като хвалебствие, но при подготовката на книгата успях да издиря първообраза на химна за Кирил и Методий. Така както Стоян Михайловски го е написал през 1892 година. Оригиналът и досега се съхранява в училищната библиотека на гимназия “Христо Ботев“, а аз имам копие от него.
- Как успяхте да се сдобиете с тази ценност?
- Имам много богата лична библиотека. Част от книгите ги жертвах и ги предадох като дарение на гимназия „Христо Ботев“. Успяхме да се договорим – те ми дадоха копие на първообраза, а аз две големи чанти с книги, повечето от които са с антикварна стойност. Направо сърцето ми се скъса, но не съжалявам. На практика – не можеш да получиш без да дадеш.
Докато пишех книгата, успях да обходя всички места, свързани с неговия живот и дейност. Посетих родната му къща в Елена. Тя е много добре запазена и реставрирана, особено интересни са огнищата. С голям страх обаче посетих гроба му в Централните софийски гробища. Просто ми оставаше да напиша заключението за книгата, но не ми идваше нищо отвътре.
Предварително отидох в една траурна агенция, където ми подготвиха една лента. Надписът върху нея гласеше „Поклон, Размирнико“, така както бях озаглавила книгата. След като положих букета с цветя и постоях известно време, ме осени идея за липсващия текст и финалните изречения. След това успях да разгледам и двуетажната къща, в която е живял на улица „Парчевич“ в София. Съпругата му е била от известна софийска фамилия и богато семейство.
Впечатление ми направи, че държавата е полагала грижи за гробното място, но самият гроб беше леко хлътнал. Веднага след това се обадих на ВМРО и казах, че три години от живота си Стоян Михайловски е посветил на македонското дело. Разказах им за състоянието и избелелите букви на паметника. След три дни получих снимка какво бяха свършили активистите на партията от София. Всичко беше оправено и изглеждаше добре.
- Госпожо Кадъкьовлиева, като изследовател на живота на Стоян Михайловски, Вие сигурно също имате мнение за мястото на паметника му. Какво е то?
- Тази дискусия се водеше от дълги години - къде да бъде поставен неговия паметен знак. Лично аз предпочитах паметника да е в градинката пред гимназия „Христо Ботев“. Къщата, където е живял в продължение на няколко години в нашия град, е съборена и на нейно място е построен жилищен блок. Там има паметна плоча. Но в крайна сметка, важното е, че този забележителен българин, свързан и с нашия град, най-сетне ще бъде увековечен.
- Мислили ли сте да пишете за други известни личности, свързани с Русе?
- Все още ми е много трудно да дам категоричен отговор. Умът ми и съзнанието ми все още са съсредоточени върху тази книга. Трябва да мине известно време. Вече имам идея, но тя все още не е избистрена, както се казва не е напълно узряла.
- Освен задълбоченото проучване за Стоян Михайловски, какво друго има в творческия Ви архив?
Започнах с „Ковчежето на спомените“ през 2018 г. Книгата е свързана с моето детство, с преживяванията и моите най-близки – баба и дядо, при които съм израсла. След това на „бял свят“ се появи „Гагаля – имаше такова село“. Книгата е доста обемна – близо 500 страници. Жителите на Липник, другата част на днешното село Николово, почти ми се разсърдиха, че и за тях няма книга. Година по-късно излезе историята за едно от русенските предприятия „100 години ТПК „Съгласие“, където съм започнала трудовия си стаж. Но поне засега „черешката на тортата“ за мен е „Поклон, Размирнико!“.
- В една от книгите си Вие описвате историята на Вашия род, с родословното му дърво. Разкажете нещо интересно за него?
Да, аз направих родословното дърво на рода Кадъкьовлиеви. В него има пет големи клона. Когато изработвах дървото до 2016 г. бяхме 306 човека. За наша радост през последните две години се родиха още две момченца. Аз силно се надявам, че тези деца, които са внуци на брат ми, ще продължат да носят това фамилно име и ще продължат родовата памет.
- Събирате ли се на родови срещи?
- Последното ни събиране беше през 2017 година. За голямо съжаление се събираме все по-малко и по-малко хора. Голяма част вече са починали, има и в чужбина. Аз водя статистика, имам изготвена родова книга - всеки кога се е родил, кога е починал, какви деца има, пък децата му какви деца имат и т.н. Събирам и реликви…
- Какви интересни истории се крият в раклите на баба ви?
Имам влечение към всичко народно – особено към народните носии, пафтите, към всичко, което е свързано с българския дух и българщината. Като своеобразна реликва пазя сватбената риза на баба ми. С нея тя се е венчала за дядо ми на 7 декември 1901 година. Аз ще я предам на дъщеря ми, а тя на нейните дъщери.
- Освен писането, какво друго Ви привлича през свободното време?
От 20 години пея във вокална група „Хармония“ и съм написала книга за нейния творчески път и развитие. Обичам много и да съм сред природата. Почти не пропускаме почивни дни с група пенсионери, с които обикаляме природни и културни забележителности в цялата страна.
Миналата седмица организирахме поход от Кошов по поречието на Лома и изминахме около двадесетина километра. Покорила съм и немалко планински върхове. Заедно с туризма се увлякох по вековните дървета – обиколила съм почти всички столетници в страната. Разглеждам ги, наслаждавам им се и си мисля на колко събития и житейски превратности са станали свидетели.
- Кое от многобройните Ви пътешествия е оставило най-ярка емоционална следа у вас?
Имах възможността да посетя Музея на Нобеловите лауреати в Стокхолм. Искам да уточня, че първият музей е в Осло, където е седалището на Нобеловия комитет. От своето откриване преди сто години, досега не е извършван ремонт. Сега сградата е затворена за цялостна реставрация. Преживяването в Стокхолм беше уникално, защото там са пренесени част от експонатите от Осло. Веднага след като влезете, виждате бюрото на Мария Складовска-Кюри, от което сякаш тя току-що е станала. През 2022 г. извървях Пътя Камино по маршрута Лисабон – Порто – Сантяго. Следващата година извървях и част от Камино Norte през Норвегия и Швеция.
- Вие скоро навършихте 81 година. Вашето верую?
„Благодаря ти, Време, за всичко, на което ме научи!“ Сега е моето време и то е чудесно. И така, докато стигна… безкрая !
- Благодарим Ви, бъдете жива и здрава. И перото Ви да не пресъхва!
- Интервюто е публикувано във в. "Бряг"
Напиши коментар