0
На 13 март късно вечерта във Военномедицинска академия престана да бие сърцето на българския патриарх Неофит. По официалната канонизация той е третия по ред глава на Българската православна църква след възстановяването й през 1953 година. Това е най-високият сан в православното християнство.
За русенци обаче той ще си остане дядо Неофит, техният владика, който в продължение на 12 години бе начело на Русенската епархия. От Русе тръгна към патриаршеския амвон. Пак тук, след като вече бе канонизиран за партриарх, се върна за своята последна митрополитска литургия, засвидетелствайки чест и почитание към русенските християни.
Много са хората, които имат своите лични спомени за светия отец, който въпреки високия си църковен пост не попускаше нито едно важно събитие в Русе от обществен или личен характер. Кръщаваше деца и младоженци, изнасяше служби в не една от малките църквички в Русенската епархия, спираше се в ежедневието да поприказва с хората, които искаха да се докоснат до този свят човек
Топлина и доброта струеше от сините му очи, в думите му имаше много мъдрост и благоразумие. Запомнили са го като скромен и мъдър човек, с ангелски глас, с който години наред огласяше купола на храма „Св. Троица” в Русе.
И както самият той често казваше, след Троян Русе е неговата света обител. Може би защото дойде тук млад и красив, изпълнен с енергия и възторг да служи на християнската вяра в името на господа и човеците божии. И русенци ще го запомнят такъв – висок, красив, развял къдравите си светли коси, които с годините посивяваха.
Маргарита Трифонова, главен редактор на "Бряг Медиа Груп": С Русе в сърцето
Спомням си една среща с дядо Неофит наскоро, след като бе станал вече патриарх. Той бе отседнал в пловдивски хотел по повод важно църковно събитие в Града под тепетата с участието на главите на християнските църкви в съседните балкански страни. Фоайето беше изпълненено със свещеници в църковни одежди, дошли да засвидетелстват уважението си пред Негово светейшество българския патриарх. Сред тях бе и Симеон Втори.
Не очаквах, че ще успея да стигна до него в навалицата, но все пак застанах в редицата, за да го почакам. За мен той все още беше нашият дядо Неофит, близък човек, с когото винаги можехме да поговорим. Когато Патриарх Неофит излезе от асансьора и ме забеляза, очите му грейнаха. „Ей, как сте там в Русе?”, попита с благия си глас. Целунах му ръка, поговорихме си минутка две – докато зад мен отците чинно чакаха реда си. Това се оказа последната ни среща. Дадох си сметка, че говорейки си с мен, той засвидетелства отношението и любовта си към Русе - градът, който го обичаше и го имаше за свой духовен пастир повече от десетилетие.
Поздравява младоженците на русенска сватба в София
Спомням си и как излезе на площад „Света Неделя” в центъра на София пред патриаршията, за да поздрави младоженците на една русенска сватба, а камбаните на храма забиха в тяхна чест. Това беше израз на уважение не само към младеженците, с чиито родители беше приятел, но и поздрав към русенската група на площада пред „Св. Неделя”, към Русе, който още беше в сърцето му.
На купон на вестник”Бряг”
Знаково за нас беше гостуването му на един купон на вестника ни. „Бряг”. е основан през април и тържествата по случай годишнинината му обикновено се падаха все през виликденските пости. Винаги го каненехме да присъства, но митрополит Неофит, но той не идваше. Пращаше ни поздравителен адрес, придружен от малка осветена икона. На един от празниците обаче дойде. Ей така като един от гостите. Сега се питам защо не сме го поканили да изнесе молебен, не се сетихме даже да му дадем думата пред 300-та гости.
След официалната церемония започна почерпката и дядо Неофит седна на една от масите, заобиколен както винаги от русенските журналсти, на които бе любимец, и дълго си говори с тях. Похвали тържеството ни, а ние в хор го попитахме защо друг път не ни е уважавал с присътвието си. „ Ако е заради постите, на трапеза винаги има и постни ястия”, увери го разпалено млада репортерка. А дядо Неофит я погледна с кристално сините си очи, усмихна се леко и каза с благия си глас: „ Постът не е само до храната, чедо!”.
...
Когато замина за София, болестите започнаха да го връхлитат една по една. Столицата или нравите в нея сякаш не му понесоха. Може би светейшеският сан и патриаршеската корона се оказаха твърде тежки за неговата фина и интелигентна душевност. Кой знае... Ще се молим за покой на душата му и дано земните му дела са урок за нас, грешните смъртни. Амин!
Напиши коментар