Едно неочаквано интервю: Маргарита Трифонова пред Младен Любенов

Маргарита Трифонова е родена на 19 февруари 1955 г. в Русе. Завършила е русенската Английска гимназия и първия випуск на Факултета по журналистика в Софийския университет. Има и второ висше образование по финанси от Стопанската академия „Димитър А. Ценов“ в Свищов.

След дипломирането си през 1979 година се завръща в Русе и започва работа като журналист в единствения тогава вестник „Дунавска правда“. След 1989 година вестникът продължава да излиза под името „Утро“, а Маргарита Трифонова работи в него като редактор, завеждащ направление и главен редактор.

През 1998 година създава в. „Бряг“ и е негов издател и главен редактор вече 27 години. Вестникът слага началото на пресгрупа „Бряг Медиа груп“, с която Маргарита Трифонова разширява своя издателски бизнес и в други градове на Северна България. От 2003 година издава плевенския вестник “Посоки“, който е единственият хартиен вестник в Плевен сега. През 2005 г. създава вестник “Силистренски бряг“, който дълги години излиза като самостоятелно издание, а днес е приложение на в. „Бряг“. През годините е издавала в. „Русенка“, литературния вестник “Светли струи“, в. „Тутракански бряг“, в. „Свищовски бряг“, в.„Народен глас“ – Ловеч, сп. „Сити кулинар“ и др. Сред най-дългогодишните е русенското списание „Сити уикенд“, започнало да излиза като самостоятелно издание още през 1997 г., а днес е безплатна притурка на в. „Бряг“.

„Бряг Медиа Груп“ издава електронния сайт briag.bg, както и сайтове в Плевен, Силистра и Ловеч.

Маргарита Трифонова е омъжена - съпругът й също работи във вестника, двамата имат една дъщеря и внук на 16 години.

Младен Любенов е завършил „Българска филология“ във Великотърновския университет. Журналист от близо 40 години. Работил във вестниците „Ново Лудогорие“, „Възход“ и „Гледища“ в Разград, един от създателите и бивш главен редактор на единствения днес разградски вестник „Екип 7“. От 1998 година е част от вестник „Утро“. Постъпва като зам. гл. редактор, а от 2011 година е главен редактор.

***

Младен Любенов: Този разговор е необикновен – между двама главни редактори, които са конкуренти, затова преди да започнем, ще кажа няколко думи. Не ми е известно друго такова интервю. Поводът е кръглата годишнина, която Маргарита Трифонова навърши тази седмица, но причината е във взаимното ни уважение и убеденост, че конкуренцията е състезание, а не вражда. И така трябва да бъде. Ето още нещо, което се случва за пръв път в Русе.

Марго, да започнем оттам - ти си едно от най-разпознаваемите имена в русенската журналистика с дълга и богата кариера - как стигна до избора на тази професия?

Маргарита Трифонова: Ще ти разкажа, Младене, но първо ми се иска и аз да уточня нещо - защо това интервю излиза в двата русенски вестника - „Утро“ и „Бряг“. И защо точно ти го вземаш.

Може да звучи като клише, но 70 години са повод за равносметка и в житейски, и в професионален план. А моята професионална равносметка започва на ул. „Константин Иречек“ 6 в Русе, там където и днес е редакцията на вестник „Утро“. Това бе моето първо работно място, където работих в продължение на 18 години и половина, затова много от нещата, за които ние сега ще си говорим с теб, са се случили именно там. Това бяха моите най-плодовити журналистически години. След това в очите на русенци, а за съжаление и на някои колеги, се превърнах просто в „издател“. Много хора не допускат, че преди всичко съм била и съм журналист. А с теб се познаваме още от по-отдавна. Когато бяхме млади журналисти – ти в Разград, аз в Русе, и когато нито ти, нито аз сме подозирали, че ще бъдем главни редактори на един и същи вестник – „Утро“, че после ще го има вестник „Бряг“ и ще сме си конкуренция един вид. Така ли е?

Мл.Л.: Това е още едно доказателство, че животът е най-изобретателният сценарист и режисьор. Никога не съм предполагал, че ще живея и работя в Русе, докато не се случи. Все пак отговори ми на въпроса - как стигна до избора за журналистиката?

М. Тр.: Много целенасочено, още от ученичка, оказва се, съм се ориентирала професионално. Първата ми публикация в "Дунавска правда" - едно разказче - беше през 1970 година, когато нямах още навършени 15 години и бях в подготвителен клас на Английската гимназия. Вестникът се получаваше в пощенската ни кутия, както във всеки русенски дом. От там научих адреса на редакцията, сложих творбата си в един плик и го изпратих по пощата, тайно от всички – дори от приятелката ми Адриана, с която седях на един чин. Отпечатаха ми разказчето, че и хонорар ми платиха - 20 лева. С тези пари си купих познай какво: кукла. Голяма кукла! Занесох я в училище и целият клас ѝ измисли име - Джилда.

Мл. Л.: Какво стана с Джилда, къде е тя сега?

М. Тр.: Много дълго време я пазех, последно дъщеря ми я прокъса. После, в 10-и клас се ориентирах вече към публикации на социално-политическа тема (смее се – б.а.) Тогава се водеше войната във Виетнам и написах едно отворено писмо до президента на САЩ Ричард Никсън. Дали е стигнало до него не знам, но до аудиторията на вестник "Дунавска правда" стигна. А тя никак не беше малка.

Мл. Л.: Ако не се лъжа, тиражът през 80-те години беше около 30 000 броя, а тогава може би е бил по-голям.

М. Тр.: Дааа, тираж – мираж за днешните издатели. А е стигал и до 80 000 броя. Когато Пенчо Кубадински направи Русе „пристанище на Разград“, ЦК на БКП намали тиражите силово-административно, за да се даде път и да просъществува новият областен вестник "Възход" в Разград. Така тиражът на "Дунавска правда" бе орязан наполовина - 35 000 броя.

Мл. Л.: Тогава аз пък бях журналист във вестник "Възход" и съм свидетел, че това не свърши кой знае каква работа.

М. Тр.: Може би тук трябва да се обясни за по-младата публика какво се случи - през 1987 година се взе решение 28-те окръга в България да се окрупнят в няколко големи области и една от тях беше с център Разград, а в състава й влизаха Русе, Силистра и Търговище. Но да се върна към журналистиката. Докато бях в гимназията, тайно в себе си знаех, че ще кандидатствам журналистика. Дълго време не си признавах пред никого, но от време на време написвах по нещо. В редакцията журналистите вече ме познаваха и понеже им трябваха автори (такава беше политиката – да се насърчават външните автори) ,

винаги ми питаха: "Друго написано нямаш ли?"

Но нямах, аз и до ден днешен не съм от много продуктивните автори. През 1974 година екип от още младия тогава Регионален телевизионен център дойде в нашия 11-а клас да снима предаването "Какъв ще стана?", което щеше да се излъчи на връх празника 24 май. По сценарий трябваше да има цялата палитра от професии - учител, инженер, адвокат и съучениците ми ставаха един по един и разказваха за бъдещата си професия. Аз разбира се, скромно казах, че ще кандидатствам "Българска филология". Обаче всички ми скръцнаха със зъби: "Как така, трябва да има и журналист!". И аз волю-неволю си признах. Снимачният екип ме заведе на улица "Духовно възраждане", където тогава имаше черешови дървета по тротоара. Разбира се, снимат предаването през април и никакви череши няма. Накачиха едни пластмасови черешки по клоните, аз трябваше да ги „откъсвам“ една по една и да казвам: "Черешите узряват, узрява и моето желание да се посветя на журналистиката". Така обявих на света, че ще ставам журналистка. Казана дума - хвърлен камък... После държах 7 изпита, (само за журналистиката бяха 4), трудно се влизаше в тази специалност, приемаха 30-тина души. Приеха ме на 7-о място, най-важно беше да имаш оценка над 4.50 по български език, защото с по-малко не те пускат да влезеш на следващия изпит. Когато отидох самичка да проверя резултатите, разлепени на Стената на плача във вътрешния двор на Софийския университет, по български език беше най-голямата касапница – двойки, тройки, тук-там четворка. Не мога да се промъкна до списъците да си видя оценката - баби, лели, всичко се скупчило и се тюхка. Прокарах си пръста и видях, че имам 5.50. Всички се обърнаха към мен: "Ах, петица има!...". Оттам нататък - приятно следване в София, любима специалност, истински студентски години, знаеш какво беше тогава.

Мл.Л.: Знам, че имаш колеги състуденти, които по-късно стават много известни имена в журналистиката?

М.Тр.: И не само в журналистиката. В нашия курс беше известният експерт по проблемите на модата проф. Любомир Стойков; акад. Иван Гранитски; от телевизионните журналисти Емилия Иванова, Светла Петрова; Пламен Каменов - Бари, който създаде вестникът на прилепите “Нощен Труд“ и др. Станимир Илчев беше депутат, после евродепутат – това е политикът с най-добър български език и до днес май!

Мл. Л.: И след факултета ти се върна в Русе, в кой отдел започна?

М. Тр.: През цялото си следване през ваканциите сътрудничех на "Дунавска правда", задължителния си летен стаж също карах там. Когато завърших, дойдох в редакцията с наивната мисъл, че едва ли не веднага ще ме направят главен редактор (смее се – б. а).

Дотогава във вестника нямаше

нито един, завършил "Журналистика"

Обаче бързо ми се охлади ентусиазмът – нямаше свободен щат и ме взеха на хонорар 50 лева на месец. Пък и скоро разбрах, че във факултета почти нищо не съм научила, за всяка работа практика трябва. Аташираха ме към Иван Харизанов, един от известните журналисти в Русе по това време – млад, напорист, колоритен, с хаплив език. Вече е покойник. Беше редактор на младежката страница "Младост". Иван се отнасяше с много любов към младите попълнения, особено ако харесаше перото им. На мен много ми се радваше: "Падам си по теб бе, дете!", казваше и все ме хвалеше пред другите колеги: "Тя е много талантлива, бе!". Още в началото на следващата година ме направиха титуляр на младежката страница, а него го издигнаха в друг ресор. И аз трябваше още тогава, едва няколко месеца след като бях завършила - да започна да мисля как да я правя тази страница „Младост“, която беше нещо като вестник във вестника.

Мл. Л.: До 1989 година си вече 10 години в журналистиката, а тогава, както знаем, беше така: виждаш едно, мислиш друго, а пишеш каквото трябва.

М. Тр. Е, трябваше да вървим горе-долу успоредно на "правата линия на Партията", разбира се, нямаше и как да бъде по друг начин. Но е въпрос и на усещане все пак. На щат във вестника бяхме 45 души журналисти. Имаше разни: които следваха съвсем успоредно тази линия, и други, които я следваха, но не съвсем, творчески така да се каже. В началото имах щастието да работя с първия главен редактор на „Дунавска правда“ Цвятко Цвятков, който беше човек високо ерудиран, с голяма авторитет пред гилдията и в обществото, със свои виждания за строя. Много държеше на нас, защитаваше ни, когато се наложи, пред партийните другари.

На мен поне веднъж наистина ми се наложи да ме спасява…

Мл. Л.: По време на първите ти 10 години работиш в условията на две много големи изпитания - т.нар. възродителен процес и хлорните обгазявания. Как мина през тях?

М. Тр. Аз като че ли изживях възродителния процес като журналист по-лично, защото имах приятели със сменени имена и усетих драмата им. Най-неприятното беше, че тази тематика беше в ресора ми и трябваше да ходя по събрания, на които убеждаваха хората колко трябва да са щастливи с новите си имена. Те ги убеждават, а ние журналистите трябва да пишем. Ходила съм на много такива събрания и... нито ред! Не броя протоколните информации, че се е провело такова и такова събрание, това не е журналистика, а регистрация. Но истински журналистически материал, от тези с душа и сърце - никога не написах такъв материал. Всъщност имаше един - за една симпатична леля Ема, на която мъжът ѝ е бил политзатворник. Темата беше по повод 11 април - Деня на политзатворника, и това ме спаси. Жената говореше повече за антифашистката борба, в която ние искрено вярвахме. А пък хлорът... Той беше мъчение! Хората звънят на телефоните в редакцията, всеки от нас също си е държал ръкава на устата, докато дойде на работа, заради хлорната мъгла. А във вестника нищо…

Мл.Л.: Имаше ли някакви инструкции как да се държите на тази тема?

М.Тр.: Сигурно е имало инструкции, но до мен не са стигали - най-вероятно са идвали от съвсем високо ниво и са стигали до ниво главен редактор. А ние вече нямахме този главен редактор, стария бай Цвятко, който сигурно би се държал по друг начин, въпреки спусканите отгоре директиви. Не знам защо беше това мълчание – заради международната обстановка или заради междусъседските отношения с Румъния…

Мл.Л.: Какво значат международните отношения, когато хората се тровят?

М.Тр.: Казвам това, защото години по-късно, когато Тодор Живков беше под домашен арест, аз отидох в дома му в Бояна и направих интервю с него като журналистка във в. „Утро“. Беше есента на 1993 г. и имам чувството, че той само заради това ме прие да разговаря с мен – защото съм журналист от русенски вестник. Попитах го и за хлора, а той няколко пъти повтори: "Моля ви, вие сте журналисти, отворете документите да видите какви разговори сме водили с Чаушеску за хлора! Отворете ги, трябва да го има някъде документирано, какви са ни били разговорите с него!".

Мл.Л.: А след 1990 година как продължи напред?

М.Тр.: За мен това време съвпадна с един много личен мой период - през лятото на1989 година излязох по майчинство. Дъщеря ми се роди на 2 ноември 89-та, изписаха ни и от родилния дом направо пред телевизора вечерта видях как в „По света и у нас“ Тодор Живков клати глава невярващо, че го свалят от власт. После дълго време имах чувството, че съм като под стъклен похлупак – виждам, че отвън нещо става и не мога да разбера какво е.

Пред очите ми се промениха познати хора,

започнаха да говорят по друг начин

Досега си бил един и изведнъж друг ... Излизаше утайката и мътилката... Извикаха ме да се върна на работа през 1991 година, преди края на майчинството, защото започваше подготовката за новите избори, известни като „когато СДС победи с малко, но завинаги“ по думите на Александър Йорданов. Вестникът ни вече беше с друго име - „Утро“.

Мл. Л.: Как стана за теб преходът от контролираната журналистика до 1990 година към напълно свободното писане?

М. Тр.: Някак естествено. Със свободата лесно се свиква. Мисля, че може би лично за себе си, в моя личен етичен кодекс на журналистиката, аз съм си била вътрешно свободна винаги и не съм правила нещо насила. Може би инстинктивно съм заобикаляла забраненото или това, което не ми е по сърце. Защото никой не може да те накара насила да напишеш нещо.

Мл. Л.: В последните 35 години ние преживяхме и възхода, и залиняването на журналистиката. Така ли е, вярно ли е това?

М.Тр.: За съжаление е вярно и ако терминът "залиняване" беше точен, пак щеше да бъде горе-долу добре, но аз мисля, че

в някои отношения направо се провалихме

Едно време - може да е било време на несвобода - но беше гордост да се наречеш журналист. Хората вярваха, че можем с нещо да им помогнем, но сега нямаме авторитет, някой ни го открадна.

Мл. Л.: Но например през 90-те години имаше две заплахи: ще те дам на прокурор и ще се оплача във вестника. Какво имаш предвид под "Ние се провалихме"?

М.Тр.: Ами това, че хората вече не ни вярват. В професията навлязоха хора, които нямат нищо общо със журналистиката, но те най-силно се бият в гърдите, че са журналисти… Всички се смятат за журналисти, особено в социалните медии…

Мл. Л.: Аз не бих ги нарекъл медии в никакъв случай, те са си мрежи, един вид транслатори на съдържание, нищо повече. Нашата гилдия дълбоко се раздели в края на 90-те години. Започнахме да ерозираме в момента, в който забравихме кредото на Йосиф Хербст: "Никому в угода, никому напук". Липсва вътрешен професионален регулатор - етичните кодекси са едни красиви пожелания, защото нищо не следва, ако те не бъдат изпълнявани.

М.Тр.: Знам много добре тази фраза на Хербст, тя е и мое верую, което винаги съм съблюдавала, дори и без да си давам сметка, че другояче и не може да бъде, ако искаш да си почтен журналист. Защото, според мен, етичния кодекс всеки го носи в себе си.

Мл.Л.: Другата причина за този упадък е, че бързо бяхме усетени ние като инструмент за налагане на интереси - политически, икономически... И журналистът беше поставен пред трудния избор - да имаш или да бъдеш.

М. Тр.: Да, тази икономическа несвобода се оказа много по-силна от идеологическата. Но има и друго. Всички казват: "Издателите са лоши, те принуждават журналистите да пишат така". А бедата дойде от това, че за издатели се провъзгласиха хора, които нямат нищо общо с книги, медии, с вестници. За издател се провъзгласи всеки, който има пари от други бизнеси и може да финансира дадено издание. А какъв издател е той? Той просто си прави издание, за да защитава своите бизнес или политически интереси. Затова аз и до ден днешен се чувствам като бяла врана - нито съм с издателите, нито с журналистите. Защото

така се стече професионалният ми път, че станах издател по принуда.

След почти 19 години работа в една и съща редакция на „Константин Иречек“ 6 – отначало в “Дунавска правда“, после във в. „Утро“, поради смяна на собствеността през октомври 1997 г. трябваше да напусна. Бях главен редактор на вестника, до известна степен и издател, като част от журналистическото дружество, което имаше малък дял от собствеността във вестника. Но собственици на мажоритарния дял бяха Петьо Блъсков и съдружниците му и те го продадоха на ВАЦ. Друг вестник в Русе нямаше, а аз съм журналист – какво да работя? Трябваше нещо да си създам. Така се роди вестник "Бряг".

Мл.Л.: Как приемаш общия знаменател във внушенията, че журналистите са корумпирани, а медиите са продажни?

М.Тр. Ако ние с теб се постараем, ще си спомним, че познаваме и такива. Но познаваме и много достойни журналисти, нали? Затова въпросът е за общия знаменател. Във всяка професия има и корумпирани, и честни хора, даже честните са повече, но корумпираните са като капката катран в кацата с мед. Но изведнъж "журналята" станаха виновни за всичко.

Мл. Л. За всичко, точно така. Всъщност какво мисля аз: тази атака срещу журналистиката не е български патент и не е от сега. Защото елитите - независимо в коя страна и в какъв обществено-политически строй, нямат интерес да има истинска журналистика.

М.Тр.: Прав си. Тази тенденция за маргинализиране на журналистиката е започнала отдавна, но сега съвсем изкристализира. И медиите се превърнаха в трибуна на пиарите. Ти каза, че елитът не иска да има журналистика. Но

кои са елитът? Политиците, държавните служители, институциите, големият бизнес (включително шоубизнесът)?

Точно тези, които трябва да са обект на журналистиката. Всеки започна да си назначава (или купува) пиар и къде вече са журналистите?

Мл.Л.: Всъщност пиарите започват да играят ролята на ресорни репортери.

М.Тр.: Точно така! И вече самите журналисти и самите медии подцениха сами ролята си - те да бъдат там и те да видят какво се случва, да го проверят и да го предадат на аудиторията си. А не да чакат пиарите да им изпратят информация. А задачата на пиарите каква е - да казват само това, което работодателите им искат да се казва, и старателно да охраняват всичко останало. Което е в реда на нещата. Тук не искам да кажа нищо лошо за колегите, които работят тази професия - връзки с обществеността. Тя е важна и необходима. Лошото е, че допуснахме медиите ни да се пълнят с много пиарска продукция. Затова причините са много – на първо място финансови.

Мл.Л.: Така е, и това е пътят към пропастта. И накрая журналистиката ще придобие големи и драматични видоизменения според мен. Защото сега целта на онлайн медиите е да изчезнат хартиените издания, следващата цел ще бъдат телевизиите, те вече страдат. И когато интернет овладее информационния поток, истината вече няма да има значение. Това го виждаме и в момента.

М.Тр.: Може да звучи наивно, но аз мисля, че хартията няма да умре толкова бързо. А нашата задача е да я задържим колкото може по-дълго, правейки стойностна журналистика, защото тя ще остане. Ние също правим сайтове, но в тях информацията се лее и се изменя непрекъснато, всяка следваща измества предишната и след час тя вече на практика е изчезнала. Но с хартиения вестник ние създаваме документи. Латинската сентенция "Казаното отлита, написаното остава" винаги ще бъде валидна. Както до нас са достигнали артефакти върху камък и папируси, така до идните поколения ще достигат книгите, вестниците, не флашки и облаци…

Мл.Л.: Как се промени Русе пред очите ти? Какви са твоите вълнения за Русе?

М.Тр.: О, Русе е моят роден град. Не само за мен - той продължава да е уникален град за България, може би затова е и недолюбван още от едно време. Но това е дълга история, която може да е предмет на друг наш разговор, в който да се включат и други колеги. Съгласен ли си?

Мл.Л.: Напълно съм съгласен - Русе безспорно е уникален град, красив, с неповторим облик, богата история и вековни традиции. Едновременно и еклектичен, и хомогенен, това е рядка комбинация. Но времето е много динамично и за запазването на облика и надграждане на значението му не е достатъчна старата слава, необходимо е да се работи упорито и далновидно, за да върви напред. И това е валидно както за управленците, така и за гражданите. Всеки има своята роля.

Интервюто е публикувано във в. "Бряг" и в. "Утро" на 21 февруари 2025 г.