0
Пламен КАЛИНОВ
В сряда вечерта на сцената на Държавна опера –Русе публиката присъства на МНОГО специален и в същото време МНОГО емблематичен спектакъл- операта „Риголето”, смятана за един от перфектните шедьоври, създадени от титана на италианското оперно изкуство Джузепе Верди. В такива случаи се казва (ще го употребя и трети път!) от МНОГО глава не боли. По-надолу ще се опитам да обясня защо количествените натрупвания в изкуството водят до качествени измерения на само- привидно повтарящи се музикални послания. Операта „Риголето” звучи шокиращо всеки път, когато се опитаме да разтълкуваме смисъла на безотказното и присъствие и победоносно извисяване по сцените на световните оперни театри.
С това представление оперният певец Александър Крунев отбеляза 30 години професионален катарзис на сцената, което е сериозен фундамент и респектиращо творческо градиво от т.н. „висш пилотаж” в оперното изкуство. Музикално-театралната феерия в зала „Опера” имаше и още една особена отлика-това беше ролята на Риголето, която Крунев изпя/ изигра и изстрада за 100-тен път в своята наистина впечатляваща кариера. Направи го както винаги блестящо, безупречно вглъбен и отдаден на мисията си да пресъздаде трагическия си герой в нова релация, да го адресира към публиката, дошла да уважи този своеобразен оперен бенефис, да му засвидетелства уважение и обич, които той несъмнено заслужава.
Докато гледах спектакъла си мислех за невъзможно-възможните достижения на човешкия дух и на онова нещо, което се нарича „талант”, чрез който всеки по свой начин устоява божествената си дарба. Не всекиму е дадено, но когато му е дадено свише, той трябва да го развие, да го превърне в свое непрекъснато изгарящо състояние на духа, за да радва и да вълнува другите хора, да ги облагородява и да ги възвисява над делничното, познатото, монотонно отблъскващото.
Александър Крунев отново беше с ядрената си харизма на обожествен човек, но и сега осъзнал до край и съдбовно отговорно привилегията да ни забавлява в сериозния регистър на изключително сложното и поливалентно изкуство, каквото е операта. За да си добър оперен певец очевидно са необходими дарба (гласови качества), излъчване отвътре, т.е. неподправена истина, когато изпълнителят се „вписва” в образа, двеста процента концентрация и още толкова трудолюбие и учене по време на цялата професионална кариера- от първия подиум до това 100-но „влизане” в кожата, в мислите и страданията на злощастния шут Риголето.
Представете си само- вече три десетилетия един от най-добрите български оперни певци - баритонът Александър Крунев, предизвиква възхита и размисъл в публиката и едновременно с това прави българската музикална култура достояние на света.
Разбира се, тук трябва да прибавя и още една особеност на оперното изкуство- то се прави винаги от много хора, изисква умението да работиш в колектив, който се концентрира и извайва филигранната форма на спектакъла, която пък е резултат на обща амалгама от характери и дарования, за да се стигне до сполучливото решение на спектакъла. На сцената на Държавна опера-Русе в това представление на „Риголето” участваха: Петър Костов в ролята на Херцога; гост певицата Диана Букур от Румъния в ролята на Джилда; Момчил Миланов в ролята на Спарафачуле и Петя Цонева в ролята на Мадалена. Диригент на спектакъла -Маестро Акира Мори.
Както е добре известно, образът на Риголето е един от най-трудните в оперната класика. Той не е от т.нар. „податливи” на пречупване оперни роли, в които рутината, опитът и моженето са достатъчни, за да се чувства изпълнителят перфектен „господар” на сцената. Самата композиция на спектакъла, още в оригинала, може би още от първата премиера на 11 март 1851 г. в Театър Ла Фениче, Венеция е заредена с особени пулсации. Верди е вплел динамиката на действието в сложността на партитурата, като трябва да отбележим, че само добре обигран и много професионален оркестър може да се „потопи” в амплитудната честота и в бързата смяна на подтекстовото внушение, което музиката на спектакъла предлага. Никога не съм имал съмнения в професионализма на русенския оперен оркестър-те свириха леко и освободено, а, предполагам, за Маестро Акира Мори е било истинско удоволствие да дирижира тази, наистина перфектна формация. Задължителни адмирации за хоровите партии, особено заразителното „Zitti! Zitti!“ („Тихо! Тихо!“) – първо действие, сцена 2; или „Duca! Duca!“ („Херцогът! Херцогът!“) – второ действие.
Мога да напиша още много неща за 100-тния „Риголето” в кариерата на Александър Крунев, който в края на представлението, след изтощителния двубой с истинския Риголето, намери сили да се усмихне и да каже на русенките си фенове: „Благодаря Ви, че ме търпяхте толкова години!”, а от публиката се чуха възгласи: „Дай боже още толкова, Сашо!”.
Пълен салон, великолепна постановка, пречистен след летния дъжд Русе и публика, вдъхновена от преживяното в Храма на музиката.
Приписват на Джузепе Верди следното прозрение: „ Творецът е длъжен да се вглежда в бъдещето и да предугажда в хаоса нови светове.”
Ето така Александър Крунев мина през катарзиса на своя обичан образ Риголето и вплете още една златна нишка в музикалното везмо на нашата прекрасна опера.
Напиши коментар